Историческа диаграма за тавана на дълга в САЩ. Червеният цвят показва управлението на републиканците, а синият на демократите. Интересно е и външното влияние при формирането на тавана на дълга, справка Китай вдигна тавана на дълга на САЩ.

Поради големия интерес публикувам отново макроикономическия анализ за залеза на САЩ и перспективите пред китайската икономика. Наскоро ЦРУ предостави доклад за развитието на Америка, в който много от изложените по-долу хипотези се потвърждават.

През 2027 г икономиката на Китай ще стане най-силната в света. Втора по сила ще бъде Индия.
По своя общ БВП Китай, Индия, Русия и Бразилия ще надминат страните от Г-7. Аналитиците на водещата американска инвестиционна банка Goldman Sachs вече преначертаха световната икономическа карта с тези изводи.
По тяхна преценка през 2027 г БВП на Китай ще надмине БВП на САЩ. По-ранни прогнози сочеха, че Китай ще стигне до тази позиция през 2035 г.
"Светът е на десетилетие от момента, когато ще стане глобално преразпределение на икономическите сили, което ще доведе и до сериозни геополитически изменения", твърдят експертите.
Аналитичната служба на Goldman Sachs смята, че през 2050 г САЩ ще е вече на трето място в световния икономически рейтинг след Китай и Индия.
По думите на експертите китайската икономика се развива с много по-бързи темпове, от предвиденото. Освен това в последно време протича процедура по значително стабилизиране на китайската валута- юана.
"Не трябва да се забравя, че Китай има население 4 пъти превишаващо това на САЩ. Китай вече е един от лидерите и това се вижда по търсенето на нефт, метали, въглища. Китай влияе и при формирането на цените на нефта, никела и някои горива", смятат икономистите.

Смятам че тази тема е особено важна за българския читател. Ще представя една по-обща картина за конюнктурата на световната икономика в настоящото десетилетие, както и за съдбата на долара, проблем който занимава всеки българин опериращ с чужди валути. Освен това, ще дам материал и повод за размишления на американофилите върху бъдещето на САЩ—империя постоянстваща в своя упадък вече четири десетилетия. Тази тема обаче ще разгърнем по-щателно другаде, където и съответно ще я обосновем.

Преди да продължим, бих препоръчвал на напредналите читатели и на професионалните икономисти да намерят и прочетат внимателно книгата “America’s Great Depression” от Ротбард. Всеки може да си я поръча от www.amazon.com или да свали електронната версия безплатно от www.mises.org. Преди всичко, този текст е много приятен и поучителен, а остроумния стил на Ротбард я прави истинско удоволствие за четене. Освен това, първата част от книгата разработва в детайли Теорията за Икономическите Цикли, която е неизбежна за разбиране на кредитната експанзия и вечната необходимост от един логичен последващ крах. Ядрото на книгата разработва причините и развитието на инфлационния бум в САЩ през 20-те и дава в частност база за сравнение на икономическата политика на съвременен Китай.

АНАЛИЗ

За да установим паралела, ни е необходим исторически поглед върху принципната връзка между една световна доминираща сила и един изгряващ икономически гигант. През 20-те години Великобритания представлява доминиращата тогава сила в света, а САЩ съответно изгрява като икономически гигант. Като лидер, Великобритания води своята политика независимо, а САЩ съответно адаптира своята. Днес САЩ е доминиращата сила в света, а Китай изгрява като икономически гигант. Не бива да ни учудва тогава, че сега САЩ води своята политика независимо, а Китай на свой ред се адаптира в някаква степен.

Продължавайки със сравненията си, през 20-те години Великобритания е вече в упадък, с военни разходи далеч надхвърлящи потенциала на нейната икономика. За да плати за империалните си авантюри се налага да прибягва до огромни бюджетни и външно-търговски дефицити, съпроводени с девалвация (обезценяване чрез печатане) на собствената си валута. С други думи, Великобритания се превръща в консуматорско общество, базирано на военна сила и имащо недостиг на национални спестявания, а освен това е затънала във външни дългове финансирани от останалия свят. В същото време, САЩ е държава кредитор с положителен търговски баланс. От историческа гледна точка е важно да отбележим, че Британската Империя рухва доста бързо когато кредиторите и спират отпускането на допълнителни кредити и започват изтеглянето на своите капитали от Великобритания.

Днес, обаче, в упадък е американската империя. Военните и разходи далеч надхвърлят потенциала на американската икономика. За да плати за империалните си авантюри, САЩ е принудена да прибягва до стари и изтъркани трикове—колосални бюджетни и външно-търговски дефицити съпроводени с девалвация на националната валута. С други думи, САЩ се е превърнала в потребителско общество, базирано на военна сила, има недостиг от национални спестявания и е затънала до гуша във външни дългове кредитирани от целия свят. В същото време, Китай е държава-кредитор с положителен търговски баланс. От историческа гледна точка е важно да запитаме: дали когато светът спре кредита си към САЩ, Американската империя ще рухне тъй бързо както Британската?

Причината за Депресията, както обяснява Ротбард, е кредитната екпанзия у САЩ, която подклажда икономически бум. Според Ротбард, “...през целия период на бум, ние виждаме че паричното предлагане нараства с 28 милиарда долара, 61.8% нарастване за 8-годишния период от 1921-1929. Това се равнява на годишно нарастване от 7.7%, което представлява една доста висока инфлация (стр. 93)... Нарастването на паричното предлагане става предимно в парични заместители (т.н. “широки” пари), които са изцяло продукт на кредитна експанзия... Основният фактор за генерирането на инфлацията през 20-те години е нарастването на банковите резерви” (стр. 102). С други думи, през 20-те години САЩ претърпява инфлационен кредитен бум. Това се забелязва особено ясно в устремения към нови рекорди пазар за акции и в разгорещената спекулация с недвижими имоти. “Освен това буйно се развива пазара за чужди облигации... Това развитие представлява пряко следствие на кредитната експанзия в Америка, и особено на ниските лихвени проценти породени от тази експанзия” (стр. 103). За да обуздае нажежените пазари, Централната Банка напразно опитва да въздейства реторически върху пазарите и да усмири кредитната експанзия. Особено важно е, че потребителските цени като цяло са доста стабилни и дори леко падат през изминалия период. Няма никакво съмнение, че стабилните потребителски цени допринасят за всеобщото чувство на икономическа стабилност, а мнозинството от професионалните икономисти не осъзнава по това време, че в основата си икономиката на САЩ е извънредно крехка. Съответно, те са изумени от последвалия крах.

Днес, по подобен начин Китай залага в основите си зародиша на една катастрофална депресия в своето недалечно бъдеще. Коментатори и икономисти възхваляват икономическия растеж на Китай, неосъзнавайки че Китай преминава през инфлационна кредитна екпанзия, пред която Американската експанзия от 20-те години просто бледнее. Според официални статистики, през 2002 година Китайската икономика расте с 8%, а през 2003 година растежа е 8.5%, а някои икономисти смятат че тези числа са доста, забележете, занижени. Според Китайската Народна Банка, официалната статистика за “Парично предлагане” за януари 2001 е 11.89 билиона, за януари 2002 е 15.96 билиона, за януари 2003 е 19.05 билиона, а за януари 2004 е 22.51 билиона юан. С други думи, през 2001, 2002 и 2003 година паричното предлагане нараства съответно с 34.2%, 19.3% и 18.1%. Тоест, през последните три години паричното предлагане в Китай расте близо три пъти по-бързо от паричното предлагане в САЩ през 1920-те.

При тези обстоятелства не е учудващо, че пазара за акции в Китай регистрира през 2003 година нови рекорди, а спекулацията на пазара за недвижими имоти достига до маниакални размери. Тъй както САЩ през ‘20-те години финансира предимно Великобритания, днес Китай финансира чужди държави, и то предимно САЩ. Това става главно чрез закупуването на държавни облигации с приходите от техния положителен външно-търговски баланс. Подобно на неуспешните опити на Федералния Резерв да уталожи кредитния бум, днес китайското правителство се опитва да усмири растежа на кредитите чрез административно раздаване на кредит само на тези предприятия, които имат легитимна нужда, което на български ще рече, само на предприятията, които са подкрепени от правителството или които щедро обсипват бюрократите с рушвети.

Също така, настоящия бум се характеризира с ниска инфлация на потребителските цени, някои от които дори падат плавно, наподобявайки опита на САЩ от 20-те. Това недвусмислено потвърждава, че кредита агресивно е нараствал вече доста дълго време, и че инфлацията в Китай е вече в доста напреднал стадий, макар и да е все още под привиден контрол. Наличието на многогодишната кредитна екпанзия означава само, че един катастрофален крах в бъдещето е просто неизбежен, както ни убеждава в това авторитетът на Австрийската Школа (Лудвиг фон-Мизес, Шумпетер, Хайек и Ротбард).Също така, съществуват значителни паралели в областта на валутната и експортната политика. Британската Лира през ’20-те е доста надценена, бивайки използвана от множество държави за валутен резерв. Огромни количества злато изтичат от Великобритания, предимно към САЩ, докато в същото време Великобритания преследва инфлационната си политика. Затова, “ако САЩ от своя страна генерира инфлация у дома, то от Великобритания няма да изтича злато към САЩ” (стр. 143). Допълнително влошавайки положението у дома, правителството на САЩ изкуствено стимулира и кредитирането на други държави, така чувствително подсилвайки селскостопанския си износ, разраствайки значително външно-търговските си излишъци и по този начин ускорявайки допълнително притока на злато. “Външните кредити утвърждават американската търговия, но не на основата на реципрочен и взаимноизгоден обмен, а на основата на трескаво раздаване на кредити, които по-късно се оказват несъбираеми” (стр. 139). “Президентът Хувър е в такъв възторг от субсидираните външни кредити, че по-късно коментира че дори лошите кредити подпомагат американския експорт и представляват по този начин доста евтина форма на облекчение на проблема с американската безработица. Една евтина форма, която по-късно довежда до доста скъпи неразплащания, които от своя страна довеждат до сериозна поредица от банкови кризи в САЩ” (стр. 141). От предходната дискусия става ясно, че основните причини за тогавашната американска инфлационна политика са (1) спиране на златния приток от Великобритания, (2) стимулиране на външните кредити и (3) стимулиране на собствения селскостопански износ.

По подобие на Британската Лира през 20-те, днес долара е надценен и използван от множество държави като валутен резерв. САЩ преследва соята инфлационна политика и много долари “изтичат” в останалата част от света, предимно към Китай (и Япония). Днес инфлационната политика на Китай се основава на фиксинга към долара (подобно на фиксинга на лева към еврото). Основната причина за това е изкуственото подценяване на Китайската валута, което от своя страна води до изкуствено стимулиране на индустриалния експорт на Китай. Друга причина за фиксирането на Китайската валута е закупуването от Китайското правителство на щатски държавни облигации , което от своя страна играе ролята на кредитиране на американското правителство. Третата причина е, че именно това кредитиране стимулира допълнително китайския износ, понеже цените на износа са изкуствено занижени вследствие на валутния фиксинг.

В Обобщение, можем категорично да заключим, че причините за Китайската валутна и експортна политика са същите като тези на САЩ през 20-те: (1) да поддържат надценения долар, (2) да стимулират външни заеми и (3) да стимулират индустриалния си експорт. Също както и САЩ тогава, днес Китай основава търговията си не върху солидната основа на реципрочен и взаимноизгоден обмен, а на основата на външни заеми. Няма никакво съмнение, че тези заеми ще се окажат впоследствие твърде “солени”, понеже ще бъдат изплатени с значително обезценени, трескаво напечатани долари. Това от своя страна допълнително ще задълбочи нарастващия стрес в банковата система на Китай и в бъдеще неминуемо ще доведе до банкова криза.

ПРОГНОЗА

Без съмнение, можем основателно и категорично да заключим, че Китай е поел пътя на поредната “Велика Депресия”. Колко болезнена ще бъде тя, ще зависи основно от политиката на китайското правителство. Първо, от това колко дълго правителството ще продължи инфлационната си политика, и второ, как то ще реагира на последвалия крах.

Предварително е ясно че, колкото по-дълго правителството преследва инфлационната си политиката, толкова по-проточен и по-болезнен ще бъде съответната агония.

Също така е ясно, че колкото повече правителството се опитва да смекчи съкрушителните сили на краха, толкова по-дълга ще бъде кризата. Отличен пример в световната история за това е Япония, която вече 14 година вироглаво се бори със своя крах и понастоящем е все още в задънена улица. Тук е необходима не държавна помощ за слабите банки и предприятия, а техните банкрути, тъй щото икономиката да се прочисти от смазващите дългове, от слабите и немощни играчи, така че да започне своя подем на една солидна основа, а не на основата на държавни субсидии финансирани чрез бюджетни дефицити, което наподобява преливане от пусто в празно. Субсидиите водят единствено до удължаване на агонията—11 годишния опит на САЩ през ’30-те и пресния 14-годишен японски опит са достатъчно доказателство за това.

Важно е също така да отбележим, че както Великата Депресия на САЩ доведе до депресия от световен мащаб, така и Великата Депресия на Китай ще доведе до крах в американската икономика, което от своя страна ще доведе до криза от световен мащаб.

В случаи че преждевременно не се случи непредвидена банкова, валутна или деривативна криза от глобален характер, нашата прогноза за началото на кризата в Китай е 2009 година. Китайското правителство със сигурност ще преследва агресивна политика на експанзия поне до началото на Летните Олимпийски Игри през 2008 година. До тогава инфлацията ще е вече в един силно напреднал, трудно-контролируем стадий. Правителството ще е изправено пред дилемата на катастрофална хиперинфлация или на кредитна контракция, придружена от неизбежния крах.

През 1929 година, кредитната експанзия спря през юли, пазара за акции се срина през октомври, а икономиката изпадна в криза в началото на 1930 година. Отчитайки по този начин един латентен период от около половин година (от началото на кредитната контракция до началото на икономическата криза) и базирайки се на Олимпийските Игри, можем да прогнозираме че краха ще започне някъде през 2009 година. Разбира се, лишени от ясновидство, ние открито признаваме спекулативната природа на тази прогноза—краха може да дойде както по-рано, така и по-късно.

Марк Фейбър (Marc Faber), един от колосите на икономическия анализ на нашето съвремие и експерт в областта на китайската икономика, също е дълбоко уверен в катастрофалния завършек за Китай, само че смята че краха ще настъпи значително по рано. Според него, САЩ скоро ще навлезе в рецесия, може би в дори в началото на 2005 година, което от своя страна ще влоши вече сериозните проблеми със свръхпроизводствения капацитет в Китай. Това, заедно с проблема с лошите кредити в китайската банкова система, му дава основание да вярва, че Китай ще навлезе в рецесия далеч преди началото на Олимпийските Игри, която рецесия ще се задълбочи в депресия. Казано накратко, Д-р Фейбър смята че една скорошна рецесия в САЩ ще предизвика депресията в Китай. Наистина, дори и това да е наистина така, все пак остава да се види дали Китайското правителство в момент на отчаяние ще прибегне до инжектиране анаболни стероиди в икономиката си посредством свръх-дози от бюджетни дефицити, а след това—и потоп.

Освен това, може да има и други причини, които да предизвикат кризата в Китай. Например, превръщането на китайските външно-търговски излишъци в дефицити. Предвид постоянно нарастващите цени на ресурсите, като нефт и строителни материали, които Китай трябва да внася отвън, излишъците могат бързо да се стопят и превърнат в дефицити. Изправен пред външно-търговски дефицити, Китай ще бъде принуден или да разпродаде част от инвестициите си в американски облигации или да преустанови фиксирането на валутата си към долара. В който и да е случай, това ще влоши допълнително проблемите на изтощената американска икономика и ще има бумерангов ефект върху китайската икономика.

Най-накрая, кризата може да се предизвика от спад в предлагането на нефт на световния пазар. Историята ни учи, че пониженото предлагане на нефт и съпътстващото покачване на цените му, винаги водят до рецесия у САЩ, като често пъти това предизвиква глобална рецесия. Зависимостта на китайската икономика от нефта гарантира, че една нефтена криза ще доведе до рецесия в Китай, която неизбежно ще се задълбочи в депресия.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Обобщавайки, кризата в Китай вероятно ще се предизвика или (1) от глобална валутна, банкова или деривативна криза, (2) от рецесия в САЩ, (3) от кредитна контракция в Китай следствие на развихрила се инфлация, (4) от стопяване на външно-търговските излишъци на Китай, или (5) от нефтена криза.

Каквато и да е причината за бъдещата криза, няма съмнение че последвалата депресия ще е от световен мащаб.

Тъй както САЩ излезе от “Великата Депресия” като тотален световен лидер, така е вероятно Китай да излезе от депресията като следващия лидер, макар това да е все още 10-20 години напред в бъдещето.

Междувременно, доларът ще последва съдбата на своя предшественик, Британската Лира: съдба на падение, маловажност и забвение.

English:

In 2027 the economy of China will become the strongest in the world. Second in power will be India.

On its total GDP of China, India, Russia and Brazil will exceed the G-7. Analysts of leading U.S. investment bank Goldman Sachs already redraw world economic map with these conclusions.

At their discretion in 2027 China's GDP will surpass U.S. GDP. Earlier estimates indicating that China will reach this position in 2035

"The world is a decade from now, when will be the global redistribution of economic power, leading to serious geopolitical changes, experts claim.

Analytical department of Goldman Sachs believes that in 2050 the U.S. will be third in the world economic rating after China and India.

According to experts the Chinese economy develops to a much faster pace than foreseen. Furthermore recently run procedure significantly stabilize the Chinese currency-Yuan.

"We should not forget that China has a population exceeding 4 times that of the United States. China is now one of the leaders and this is seen in demand for oil, metals, coal. China has influences in the formation of prices of oil, nickel and certain fuels, economists believe.

Having recently completed Rothbard’s “America’s Great Depression”, I couldn’t help draw the parallels between America’s roaring 20’s and China’s roaring economy today, and I couldn’t help conclude that China will inevitably fall in a depression just like America did during the 1930s. The objective of this article is to present an Austrian argument as to why this must happen; to substantiate my arguments, I will be quoting Rothbard’s Fifth Edition where relevant.

In order to establish our parallel, we need some historical perspective of the relationship between a world superpower and a rising economic giant. In the 1920s, Great Britain was the superpower of the world, and the United States was the rising giant. As such, Great Britain ran its economic policies independently, and the U.S. adapted its own policies in a somewhat subordinated manner. Today, The United States is the hegemonic superpower of the world, and China is the rising economic giant. Not surprisingly, the U.S. runs its policy independently, while China adjusts its own accordingly.

Continuing our parallel analysis, during the 1920s the British Empire was already in decline, was militarily overextended, and in order to pay for its imperial adventures, resorted to debasing its own currency and running continuous foreign trade and budget deficits. In other words, Britain was savings-short, a net-debtor nation, and the rest of the world was financing her. Meanwhile, America was running trade surpluses and was a net creditor nation. Importantly from a historical point of view, the British Empire collapsed when the rest of the world pulled the plug on their credit and began capital repatriation. Today, the American Empire is in decline, is militarily overextended, and is financing her overextended empire with the “tried-and-true” methods of currency debasement and never-ending foreign trade and budget deficits. In other words, America is savings-starved, a net-debtor nation, and the rest of the world is financing her. At the same time, today China runs trade surpluses and is a net-creditor nation. When the rest of the world finally pulls the plug on American credit, will the American Empire also collapse?

The cause of the Depression, as Rothbard explains, was a credit expansion that fuelled the boom. According to Rothbard, “[o]ver the entire period of the boom, we find that the money supply increased by $28.0 billion, a 61.8 percent increase over the eight year period [of 1921-1929]. This was an average annual increase of 7.7 percent, a very sizable degree of inflation (p.93)…The entire monetary expansion took place in money substitutes, which are products of credit creation… The prime factor in generating the inflation of the 1920s was the increase in total bank reserves” (p.102). In other words, during the 1920s, the United States experienced an inflationary credit boom. This was most evident in the booming stock and the booming real estate markets. Furthermore, there was a “spectacular boom in foreign bonds… It was a direct reflection of American credit expansion, and particularly of the low interest rates generated by that expansion” (p.130). To stem the boom, the Fed attempted in vain to use moral suasion on the markets and restrain credit expansion only for “legitimate business. Importantly, consumer “prices generally remained stable and even fell slightly over the period” (p. 86). No doubt the stable consumer prices contributed to the overall sense of economic stability, and the majority of professional economists then did not realize that the economy was not fundamentally sound. To them the bust came as a surprise.

Today, in a similar fashion, the seeds of Depression are sown in China. Economists hail the growth of China, many not realizing that China is undergoing an inflationary credit boom that dwarfs that American one during the roaring ‘20s. According to official government statistics, 2002 Chinese GDP growth was 8%, and 2003 growth was 8.5%, and some analysts believe these numbers to be conservative. According to the People’s Bank of China own web site (http://www.pbc.gov.cn/english/baogaoyutongjishuju/), “Money & Quasi Money Supply” for 2001/01 was 11.89 trillion, for 2002/01 was 15.96 trillion, for 2003/01 was 19.05 trillion, and for 2004/01 was 22.51 trillion yuan. In other words, money supply for 2001, 2002, and 2003 grew respectively 34.2%, 19.3%, and 18.1%. Thus, during the last three years, money supply in China grew approximately three times faster than money supply in the U.S. during the 1920s.

No wonder the Chinese stock market has been booming and the Chinese real estate market is on fire. Just like the U.S. in the 20s, China finances today foreign countries, mostly the U.S., by buying U.S. government bonds with their trade surplus dollars. Just like the Fed’s failed attempts of moral suasion during the 20s, the Chinese government today similarly attempts in vain to curtail growth of credit by providing it only to those industries that need it, that is, only to industries that the government endorses for usually political reasons. Also, for most of the current boom, Chinese consumer prices have been mostly tame and even falling, while prices for raw commodities have been skyrocketing, which perfectly fits the Austrian view that prices of higher-order goods, such as raw materials, should rise relative to prices of lower-order goods, such as consumer goods. This indeed confirms that credit expansion has already been in progress for a considerable time, and that inflation now is in an advanced stage, although it has not yet reached a runaway mode. Thus, economic conditions in China today are strikingly similar to those in America during the 1920s, and the multi-year credit expansion implies that a bust is inevitable.

There are also important parallels regarding currency and export policy. During the 1920s, the British Pound was overvalued and was used by smaller countries as a reserve currency. While Britain ran its inflationary policies during the 1920’s, it was losing gold to other countries, mainly the United States. Therefore, “if the United States government were to inflate American money, Great Britain would no longer lose gold to the United States” (p. 143). Exacerbating the problem further, the Americans artificially stimulated foreign lending, which further strengthened American farm exports, aggravated the net-export problem, and accelerated the gold flow imbalances. “It [foreign lending] also established American trade, not on a solid foundation of reciprocal and productive exchange, but on a feverish promotion of loans later revealed to be unsound” (p. 139). “[President] Hoover was so enthusiastic about subsidizing foreign loans that he commented later that even bad loans helped American exports and thus provided a cheap form of relief and employment—a cheap form that later brought expensive defaults and financial distress” (p.141) Thus, the preceding discussion makes it clear, that the fundamental reasons behind the American inflationary policy were (1) to check Great Britain’s drains of gold to the United States, (2) to stimulate foreign lending, and (3) to stimulate agricultural exports.

Similarly, today the dollar is overvalued and used as the reserve currency of the world. The U.S. runs its inflationary policy and is losing dollars to the rest of the world, mainly China (and Japan). Today, the currency and export policy of China is anchored around its peg to the dollar. The main reason for this is that by artificially undervaluing its own currency, and therefore overvaluing the dollar, China artificially stimulates its manufacturing exports. The second reason is that by buying the excess U.S. dollars and reinvesting them in U.S. government bonds, it acts as a foreign lender to the United States. The third reason is that this foreign lending stimulates American demand for Chinese manufacturing exports and allows the Chinese government to relieve its current unemployment problems. In other words, the motives behind the Chinese currency and export policy today are identical to the American ones during the 1920s: (1) to support the overvalued U.S. dollar, (2) to stimulate foreign lending, and (3) to stimulate its manufacturing exports. Just like America in the 1920s, China establishes its trade today not on the solid foundation of reciprocal and productive exchange, but on the basis of foreign loans. No doubt, most of these loans will turn out to be very expensive because they will be repaid with greatly depreciated dollars, which in turn will exacerbate down the road the growing financial distress of the banking sector in China.

Therefore, it is clear that China travels today the road to Depression. How severe this depression will be, will critically depend on two developments. First, how much longer the Chinese government will pursue the inflationary policy, and second how doggedly it will fight the bust. The longer it expands and the more its fights the bust, the more likely it is that the Chinese Depression will turn into a Great Depression. Also, it is important to realize that just like America’s Great Depression in the 1930s triggered a worldwide Depression, similarly a Chinese Depression will trigger a bust in the U.S., and therefore a recession in the rest of the world.

Unless there is an unforeseen banking, currency, or a derivative crisis spreading throughout the world, it is my belief that the Chinese bust will occur sometime in 2008-2009, since the Chinese government will surely pursue expansionary policies until the 2008 Summer Olympic Games in China. By then, inflation will be most likely out of control, probably already in runaway mode, and the government will have no choice but to slam the brakes and induce contraction. In 1929 the expansion stopped in July, the stock market broke in October, and the economy collapsed in early 1930. Thus, providing for a latency period of approximately half a year between credit contraction and economic collapse, based on my Olympic Games timing, I would pinpoint the bust for 2009. Admittedly, this is a pure speculation on my part; naturally, the bust could occur sooner or later.

While I base my timing of bust on the 2008 Olympic Games, Marc Faber, the foremost Austrian authority in the world on Chinese economic development, believes that the bust will occur sooner. According to him, the U.S. is due for a meaningful recession relatively soon, which in turn will exacerbate already existing manufacturing overcapacities in China. This, coupled with growing credit problems, makes him believe that China will tip into recession sooner than the Olympic Games. In other words, Dr. Faber believes that a U.S. recession will trigger the Depression in China. Indeed, that very well may be the trigger, but if so, it still remains to be seen whether the Chinese government will let the bust run its course or choose the route of a “crack-up” boom, come hell or high water.

We should also consider another possible trigger for a bust, namely trade surpluses turning into trade deficits due to the accelerated rise of prices for resources, such as commodities, which China must import. Faced with trade deficits, China may decide to dishoard surpluses by selling U.S. government bonds, or it may decide to abandon its peg to the dollar. In either case, this will exacerbate the problems of the ailing U.S. economy, which in turn will boomerang back to China.

Finally, the bust may be triggered by a worldwide crisis in crude oil supplies. Peak oil supply is around the corner, if not already behind us, and Middle East or Caspian instability could sharply cut oil supplies. Historically, oil shortages and their concomitant rise of oil prices have always induced a recession. China’s growing dependence on oil ensures that should an oil crisis occur, it will slip into recession.

To summarize, the likely candidates for a trigger to the Chinese depression are (1) a worldwide currency, banking, or derivatives crisis, (2) a U.S. recession, (3) the containment of runaway inflation, (4) the disappearance of Chinese trade surpluses, and (5) an oil supply crisis.

Whatever the trigger of the bust in China, there is little doubt that this will provide the onset of a worldwide depression. Just like the U.S. emerged from the Great Depression as the unrivalled superpower of the world, so it is likely that China will emerge as the next.

Литература:

money.bg

Д-р Красимир Петров

Демокрациите са мирни, представителни и безнадеждни като стимулатор на икономиката. Поне това е конвенционалната мъдрост в Азия, където години наред икономическият растеж на огромната индийска демокрация е засенчван от китайския ефективен, ръководен от държавата, икономически бум. Но сегашният възход на Индия обръща тази представа с краката нагоре. Ще се окаже ли в крайна сметка, че демокрацията е добра за растежа? В такъв случай Китай да внимава.

Да вземем историята на следните две азиатски страни. През 1990 г. страна А има 317 долара БВП на глава от населението, в страна Б този показател е равен на 461 долара. До 2006 г. страна А, макар и по-бедна с 31% от страна Б, успява да навакса - сега нейният БВП е 634 долара, докато страна Б има 635 долара на човек. Можете ли да отгатнете коя от тези две азиатски страни е демокрация?

Сигурно ще се изкушите да помислите, че по-добре представящата се страна е авторитарен Китай, а мудната страна е демократична Индия. В действителност бързо растящата страна е Индия, а бавната - автократичният в някои периоди Пакистан. Този факт със сигурност опровергава широко разпространената представа (особено сред азиатските страни), че авторитарните държави са по-добри в икономическия растеж от техните демократични съседки, които са принудени да се съобразяват с такива неудобни атрибути като спазването на определени стандарти за условията на труд и политическите компромиси.

Сигурно е обаче, че познатото сравнение между Китай и Индия ще бъде в полза на авторитарното управление, нали така? Изводът изглежда толкова очевиден: Китай е авторитарна страна, която расте бързо, а Индия е демократична страна и расте по-бавно. Години наред индийците защитават своята демокрация с глуповатото извинение: "Да, нашият растеж е ужасен, но ниските му нива са приемлива цена за съществуването на една тъй голяма и разнообразна демокрация като Индия."

Сега вече няма нужда от извинения. Индия приключи с безславния годишен "индуистки процент" на растежа (2-3%) и започна своя собствен икономически полет. Индийският успех днес е не само впечатляващ като скорост (на "източноазиатски нива" от 8 до 9% годишно), но и като дълбочина и обхват. Индийското чудо вече не се ограничава до прехваления сектор на информационните технологии; производството също се възражда. Дори традиционно лишеният от блясък земеделски сектор започва да расте.

Какво говори това за "авторитарното предимство", което китайската икономика била имала години наред? Нововъзникващото индийско чудо трябва да опровергае (дано завинаги) фалшивата представа, че демокрацията е вредна за икономическото развитие. Освен това новият индийски феномен ще има важни последствия за политическото бъдеще на Китай. Като празнуват 30-годишнината на икономическите реформи тази година, китайските политически елити трябва задълбочено да поразмишляват върху индийския опит и да осъз­наят действителната причина, стояща в основата на тяхното собствено чудо.

Идеята, че съществува обратна зависимост между икономиката и политиката, е насадена в съзнанието на много политици и бизнес лидери в Азия, както и на Запад. Но тази идея никога не е била систематично доказана. Ако Индия със своята шумна, хаотична и тромава политическа уредба може да отбелязва растеж, тогава никоя друга страна не трябва да бъде изправяна пред фаустовския избор между растежа и демокрацията. Един по-задълбочен поглед върху двете страни показва, че те са успявали и са се проваляли в различни периоди поради удивително сходни причини. Техните икономики функционират добре, когато политиката им е по-либерална; икономиките буксуват, когато политиката върви на заден ход. В настоящия момент, когато много бедни страни се борят с подобни политически и икономически дилеми, е необходимо да разберем тези взаимозависимости. Крайно време е да си направим верните изводи от индийско-китайската история.

НЕИЗВЕСТНАТА ИСТОРИЯ

НА ИНДИЯ

Тази история не започва през 2008 г. Това е едно надбягване, което се простира десетилетия в миналото и което ни казва много за отношението между демокрацията и растежа, държавното управление и просперитета. От икономическа гледна точка не е важно статичното състояние на една политическа система, а как тя е еволюирала. Растежът, на който Индия се радва днес, започва своя подем през 90-те години, когато страната приватизира телевизионните станции, въвежда политическа децентрализация и подобрява административното управление. Обратно на стереотипа Индия стагнира в миналото не защото е демокрация, а защото през 70-те и 80-те години тя е по-малко демократична, отколкото изглежда. За да разберем точно какво става в индийската икономика днес и как то се свързва с политическата система на страната, трябва да направим пътешествие обратно до 50-те години на ХХ век.

Много учени обвиняват първия министър-председател на Индия Джавахарлал Неру, че възприел стратегия за икономическо развитие, която довела страната до стагнацията от 1950 до 1990 г. Но подобно виждане е несправедливо спрямо Неру и то прехвърля отговорността от действителния виновник, Индира Ганди, негова дъщеря и министър-председател през по-голямата част от периода от 1966 до 1984 г. Методът за управление на Неру да контролира всички най-важни сектори на икономиката е господстваща идеология в много развиващи се страни, някои от които като Южна Корея се справят доста успешно. Въпросът не е доколко икономическата политика на Неру е вредна, а защо Индия продължава да упорства с този модел, когато става очевидно, че той не работи. За да отговорим на този въпрос, трябва да осъзнаем трайните вреди, които Индира Ганди нанася на индийската демокрация.

Покровителството се превръща в изборна стратегия на Ганди, като едновременно с това тя обезсилва основната институция на една функционираща демокрация - партийната система. Тя обезсилва "Индийския национален конгрес" (партията, която в миналото е гордият катализатор на движението за независимост), като пренебрегва много от нейните утвърдени процедури, занемарява работата сред хората в отделните щати и назначава партийци на ръководни постове, вместо да остави обикновените членове да ги избират. Свиването на партия "Конгрес" означава, че Ганди трябва да прибегне до други средства, за да бъде преизбрана - да разгромява политическата опозиция, да обслужва частни интереси и да раздава политически подаяния.

Или пък напълно да отменя изборите. Индира Ганди налага извънредно положение през юни 1975 г. и отменя общите избори, назначени за следващата година. Това не е изолирано събитие. Още през 1970 г. тя отлага или отменя изборите в партия "Индийски национален конгрес". Освен това тя прави извънредно много, за да замести федерализма със свое собствено централизирано управление. Една особено показателна статистика, както посочват политолозите Амал Рей и Джон Кинкейд, гласи, че между 1966 и 1976 г. правителството на Индира Ганди прибягва до член 356 от конституцията (даващ на федералната власт правомощия да поеме функцията на щатските правителства в извънредни ситуации) 36 пъти. Неру и неговият приемник (в периода 1950 - 1965 г.) прибягват до същата мярка само девет пъти. От 1980 до 1984 г. Индира Ганди използва тези правомощия още 13 пъти. Злоупотребата с извънредните правомощия от страна на изпълнителната власт накърнява една важна институция на индийската демокрация.

Крайният ефект от действията на Ганди се изразява в това, че индийската политическа система, макар и все още запазваща някои съществени характеристики на демокрацията, става безотговорна, корумпирана и неподатлива на нормалните показатели, които гласоподавателите използват за оценка на своите лидери. В една функционираща демокрация на избори гласоподавателите наказват политиците, които не спазват обещанията си. Не и в Индия. И двата изборни успеха на партия "Конгрес" през 1967 и 1971 г. се случват след намаляване на БВП на глава от населението за пред­ходната година. Не демокрацията изменя на Индия - Индия изменя на демокрацията.

Икономическите последствия от този период на антилиберализъм са дълготрайни. Тъй като политическата съдба на Индира Ганди зависи от мрежа от партийни и икономически обвръзки, тя не се чувства задължена да инвестира в реалните стимули на икономическото развитие - образованието и здравеопазването. Съотношението на учителите спрямо учениците в началното училище през всичките дълги години на управлението й упорито си остава около 2%. В края на нейното управление през 1985 г. само 18% от индийските деца са имунизирани срещу дифтерит, коклюш и тетанус, а само 1% - срещу дребна шарка. И днес Индия още плаща за нейната безотговорност. Ниското ниво на човешкия капитал си остава най-голямото препятствие пред перспективите за икономическото развитие на страната.

Добрата вест е, че Индия отхвърля това вредно наследство. Тъй като индийските политици стават по-открити и отговорни, правителствата след Ганди започват да поставят социалното положение на хората на челно място в политическия дневен ред. Например нивото на грамотност сред възрастните нараства от 49% през 1990 г. до 61% през 2006 г. Не след дълго тези социални инвестиции ще изплатят реални дивиденти.

ГОЛЕМИЯТ ОБРАТ НА КИТАЙ

Историята на китайския възход на пръв поглед изглежда доста различна. Един комунистически затворен режим предприема ефективно, масирано и бързо отваряне към глобалната икономика, като с това хвърля страната в движение с главоломна скорост. Това изглежда доста далеч от разбирането, че демокрацията проправя пътя на икономическото развитие, тъй като налага ограничения върху властимащите и гарантира на частните предприемачи сигурност на техните активи и на плодовете на техния труд. Идеята, че Китай израства поради еднопартийната си система, почива на погрешното фокусиране върху един-единствен отрязък от време вместо върху анализ на динамичните тенденции. Китай не преживява подем, защото е авторитарна страна. Обратно, той дръпва напред, тъй като либералните политически реформи от 80-те години правят строя по-малко авторитарен. Както в Индия, когато Китай преобръща своите политически реформи и влошава държавното управление през 90-те години, благосъстоянието на гражданите също запада. Растежът на доходите на домакинствата се забавя, особено в селските райони; неравенството нараства до тревожни равнища; а за обикновените хора ползите от икономическото развитие рязко намаляват. Китай се справя зле дори и в традиционно силните си сфери - образованието и здравеопазването. Увеличава се неграмотността сред възрастните. Пада броят на имунизираните. Растежът на брутния вътрешен продукт в този период е бурен, но е и вреден за здравето.

Истинското китайско чудо започва през 80-те години, когато китайската политика е най-либерална. Растежът на личните доходи надминава растежа на БВП, нараства делът на труда в БВП, а разпределението на доходите първоначално се подобрява. Китай постига много повече в ограничаването на бедността през 80-те години, без да разполага с предпоставките (като например преките чуждестранни инвестиции), които сега се разглеждат като основни елементи на китайския модел. За четири кратки години (1980 - 1984) Китай изведе по-голяма част от своето селско население от бедността, отколкото за 15-годишния период от 1990 до 2005 г. Ако Индия става по-малко демократична страна по време на Индира Ганди, Китай става по-малко авторитарен при управлението на тройката Дън Сяопин, Ху Яобанг и Джао Зиян през 80-те години. Именно това е основната предпоставка за икономическия подем на Китай.

Един от първите актове на реформистки настроените лидери е да обявят, че средата за частните собственици се подобрява. В ярък контраст с днешните масирани отчуждавания на земя през 1979 г. китайското правителство връща конфискуваните банкови спестявания, държавни облигации, злато и частни жилища на онези бивши "капиталисти", които режимът преди това е преследвал. Броят на засегнатите от тази политика не е голям - около 700 хиляди. Но символиката има значение за страна, която още не може да се съвземе от последствията на културната революция. Има и други символични жестове, които трябва да придадат увереност на частните предприемачи в новата политическа среда на постмаоисткия период. През 1979 г. двама вицепремиери посещават и лично поздравяват частник, получил първото разрешително да притежава собствен ресторант в Пекин. Още през 1981 г. документ на комунистическата партия провъзгласява готовността да се набират членове на партията от частния сектор, като това е широко оповестяван жест. Разпространеното убеждение, че партията започнала да приема капиталисти в късния период на Цзян Цзъмин, е просто неправилно.

Лидерите реформисти се заемат и с важни политически промени. Както отбелязва изследователят Минксин Пей, значимите политичес­ки реформи (като например задължителното пенсиониране на държавните служители, засилването на Националния конгрес на народните депутати, промените в правната уредба, експериментите със самоуправлението в селските райони и разхлабването на контрола върху образуванията на гражданското общество) до една започват през 80-години. Китайските медии стават по-свободни в ранния период на реформите. Тук последователността във времето е от особено значение. "Направляваният либерализъм" в китайската политика или предшества, или придружава растежа на китайската икономика. Той не е резултат от икономическия успех.

Този либерализъм има най-голямо значение за икономическия растеж по селата, където живеят повечето китайци. Частният достъп до капитал е улеснен през 80-те години. Широко се разпространява частното предприемачество и дори се провежда известна приватизация, особено в по-бедните райони на страната, които най-много се нуждаят от нея. От 12 милиона фирми в селските райони, класифицирани като общински или селски предприятия, 10 милиона са изцяло частни. Промяната в посоката на китайската политика изглежда достатъчно сигурна, за да окуражи милиони предприемачи да започнат свой собствен бизнес.

Но през 90-те години китайската държава напълно преобръща курса на постепенните реформи, започнати от ръководството през 80-те. Тази оценка идва от добре поставен вътрешен човек - Ву Мин, професор в партийната школа на комитета на партията в провинция Шанкси. В статия от 2007 г. той разкрива, че програмата за политически реформи, приета на ХIII конгрес на партията през 1987 г., налага някои важни промени. Конгресът разпуска партийните комитети в много държавни ведомства и открито разделя функциите на партията от тези на държавата. След 1989 г. липсва напредък на фронта на политическите реформи, особено по отношение намаляването и опростяването на правомощията на комунистическата партия.

Политическите реформи от 80-те години са предназначени да увеличат отговорността на правителството, като създадат някои контролни механизми върху правомощията на партията и дадат рамо на вътрешнопартийната демокрация. Ву Мин цитира една конкретна мярка през 90-те години, която блокира реформите от 80-те. Според него през 90-те години Китай възприема изрични разпоредби, забраняващи на Националния конгрес на народните депутати да извършва оценки на официални лица в изпълнителната власт и съдилищата. "Това очевидно е стъпка назад", смята той.

И с колко години тази стъпка спира развитието на Китай? Как ви се струват почти 30 години? Вземете например отношението към промишлените аварии. През 1977 г. след преобръщането на една петролна сонда, довело до смъртта на 72 души, националният конгрес провежда заседания, на които са призовани служители от министерството на петролната промишленост за свидетели. Решено е, че министърът е проявил нехайство и съответно бива уволнен. Но в средата на 90-години във въгледобивните мини на Китай стават стотици експлозии и индустриални аварии. Хиляди хора загубват живота си в тях. Не са проведени никакви изслушвания на свидетели и нито един високопоставен служител с ранг на министър или управител на провинция не е официално подведен под отговорност.

Както Индира Ганди през 70-те и 80-те години, китайската държава във висока степен централизира своето икономическо управ­ление през 90-те години. Това е пореден завой след обещаващите реформи десетилетие по-рано, в сърцевината на които стои делегирането на правомощия на хората, които са най-добре информирани за положението по места. През 1994 г. централната власт значително увеличава дела от данъчните постъпления, влизащ в централния бюджет, като с това осуетява една от най-новаторските реформи в Китай - фискалния федерализъм. Едно по-неизвестно събитие от 90-те години е централизирането на бюджетните и други функции на селата. При това положение, макар че хората гласуват на местни избори, избраните от тях представители упражняват много малко власт.

Икономическите последствия от тези обрати са значителни. През 90-те години се наблюдава слаб растеж на доходите на домакинствата в сравнение с БВП, което означава, че средният китаец губи почва под краката си. Делът на работната ръка в БВП (т.е. приходите, които се разпределят сред населението) отбелязва връхната си точка през 1990 г. - 53.5%. До 2002 г. този показател намалява до 45% от БВП. Това ниво означава, че китайската икономика през 2002 г. облагодетелства своите граждани много по-малко, отколкото през 1978 г., когато делът на трудещите се в БВП е бил 48%. Също толкова заплашително за най-бедните китайци е друго явление, на което почти никой не обръща внимание - страната се отказва от ограмотяването. На 2 април 2007 г. държавният вестник "Китайски ежедневник" публикува статия с необичайно искреното заглавие "Призракът на неграмотността се завръща в страната". В статията се съобщава, че в периода 2000 - 2005 г. броят на неграмотните възрастни китайци се е увеличил с 30 милиона. През 2005 г. има 115.7 млн. неграмотни възрастни китайци в сравнение с 85 млн. през 2000 г. Корените на проблема започват през 90-те години. Забележете как се дефинира грамотността - като способност да се разпознават 1500 китайски йероглифа на възраст между 7 и 9 години. Възрастният китаец, влязъл в групата на неграмотните докъм 2005 г., е получил своето основно образование в средата на 90-те години. Освен това броят на имунизираните срещу дифтерит, коклюш, тетанус и дребна шарка (който расте през целия период на 80-те години) започва да намалява през 90-те. След време Китай ще плати висока цена за тези огромни грешки.

През 90-те години характерът на китайския растеж фундаментално се променя. През 80-те растежът е на широка основа и има положителни последствия за бедните; оттогава процентът на възползващите се от икономическия растеж се свива, а социалното положение на населението се влошава. Последствията от този рязък завой са най-силни в мълчаливите и не така видими селски райони на Китай.

ПЪТЯТ НА РЕФОРМИТЕ

Разбира се, анализът на това откъде тръгват различните пътища на Индия и Китай към развитието е само половината история. Още по-поучителни са начините, по които двете страни реализират реформите и реагират на тях, както и изводите за връзката между политичес­ката либерализация и икономическия растеж.

След разпадането на Съветския съюз китайските политически елити се обединяват около възгледа, че Китай е избягнал тази съдба, защото не е реформирал своята политика. А истината е точно обратната. Най-важната причина, поради която Китай преживява кризата от "Тянанмън" през 1989 г., е в това, че селското население е спокойно. През 80-те години селски Китай преживява най-радикалните икономически и политически реформи. Именно реформите спасяват китайската комунистическа партия.

Политическите реформи допринасят и за развитието на Индия. Вземете за пример медиите. По време на дългата ера на Ганди, макар че печатните медии са свободни, държавата контролира телевизиите, които са по-важен източник на информация за страна с висока степен на неграмотност. Приватизацията на телевизиите през 90-те години не само обогатява качеството на развлеченията на средния индиец, но също така прави индийската политика по-прозрачна. Много скандали, свързани с корупция и подкупи, са изобличени най-напред по телевизията, като ефектът на тези разкрития се увеличава от живите образи на политиците, получаващи пари в мрачни хотелски стаи. Това е верният начин за борба с корупцията.

Докато Китай затяга политическия контрол в селските региони след разпадането на Съветския съюз, Индия се движи в обратната посока. През 1992 г. Индия променя своята конституция, за да стимулира една реформа с дълготрайни и дълбоки последствия - селското самоуправление. Явлението "панчаяти рад­ж" (система за самоуправление, при която избрани на местни избори селски съвети упражняват административни, социални, данъчни и др. функции - бел. ред.) обещава да трансформира една концентрирана върху градското начало елитарна система в токвилиански по характера си модел, като освен това се дават повече права на жените. Възраждат се спомагателните институции на индийската демокрация, които са толкова атрофирали по времето на Индира Ганди. Данните на Световната банка показват забележимо подобрение в ключови области на индийското административно управление по време на силното икономическо развитие след средата на 90-те години.

Всъщност Индия е изпреварила Китай в редица важни области. В целия период на 90-те години Индия ограничава държавния контрол върху банковия сектор, позволява навлизането на частни индийски и чуждестранни банки и премахва държавната намеса в ценообразуването на акциите при първоначалното предлагане на фирмите на фондовата борса. Китай не може да се сравни с Индия по отношение на скоростта и дълбочината на финансовите реформи.

Щеше ли демокрацията да галванизира съпротивата срещу реформите?

Много прогресивни реформатори в Китай поддържат това становище, но то представ­лява хипотеза, която е богата на страхове и бедна на факти. Вземете например следния факт в индийската политика - всички реформи са осъществени от коалиция, съставена от различни партии, а не от една-единствена управляваща партия. Това се отнася за партията "Индийски национален конгрес" (ИНК) в средата на 90-те години, за партията "Бхаратия Джаната" между 1998 и 2004 г., както и за ИНК в днешно време.

А изграждането на инфраструктурата? Дори и либералите в Индия понякога си мечтаят за определена доза авторитарност в тази област. Силната централна власт в Китай може да разчиства от пътя си всякакви политически и юридически усложнения и да изгражда железници, магистрали, водопреносни системи и други видове инфраструктура от най-високо световно качество с изключителна бързина. Следователно авторитарната държава би трябвало да има известно предимство по отношение на капиталното строителство. Но нещата не стоят така. Изграждането на инфраструктура следва, а не предхожда китайския икономически растеж. През 1988 г. Китай разполага с около 130 км магистрали. Това положение не се променя до края на 90-те години, когато започват да се наливат огромни ресурси в инфраструктурата. Само за последните 8-10 години страната може да претендира, че разполага с инфраструктура, съперничеща на тази в развитите страни.

Много чуждестранни инвеститори смятат, че именно инфраструктурата обяснява различния темп на развитие в Китай и Индия. Но доказателствата за подобна зависимост липсват. През 80-те години Индия има някои инфраструктурни преимущества в сравнение с Китай. Тя например има по-дълги железопътни линии. Макар че днес можем да спорим коя от двете страни се представя по-добре, няма съмнение, че Китай надминава Индия през 80-те години. Именно реформите и социалните инвестиции тласкат китайския икономически растеж, а не лъскавите летища и небостъргачи.

Едно оправдание за изграждането на тези огромни инфраструктурни мрежи е, че чрез тях се привличат преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Години наред западните икономисти и бизнес анализаторите упрекват Индия за това, че не следвала китайския път в тази област. Но тази критика впряга каруцата пред коня. Както и инфраструктурата, външните инвестиции следват растежа на БВП, а не го предхождат. През 80-те години Китай получава много малко ПЧИ и въпреки това страната расте по-бързо и по-доброкачествено в сравнение със следващия период. Чуждите инвестиции са резултат от растежа, а първостепенната задача на държавното управление е как именно да осигури икономически растеж, а не как да привлича инвеститори. Тъй като Индия е в състояние да отбелязва икономически растеж от порядъка на 8-9% и без превъзходна инфраструктура, тя лесно може да утрои и дори да учетвори притока на чужди инвестиции спрямо сегашното им ниво от 7 млрд. долара годишно. Растежът може да самофинансира такава инфраструктура, каквато действително е необходима на бизнеса и за икономическото развитие.

Китай изгради най-съществената инфраструктура като електростанциите и транспортните връзки, но след средата на 90-те години, невъзпрепятствани от гласа на обществеността, от вниманието на медиите и от частните права върху земята, китайските лидери потрошиха огромни ресурси в строежа на градски небостъргачи, които не носят никаква икономическа изгода. Много от тях представляват държавни сгради, които са изключително скъпи - някои от тях глътнаха по над 100 млн. долара. А финансовите разходи по тези проекти изобщо не могат да се сравняват с цената на пропуснатите възможности - онези инвестиции в образованието и здравеопазването, които Китай пропуска да направи. Наистина забележително е това, че страната е вдигнала почти 3000 небостъргача в Шанхай, като в същото време е добавила 30 млн. китайци към армията на неграмотните в рамките на едно и също десетилетие.

Икономическите дивиденти от политичес­ките реформи не се изплащат от днес за утре, което изкривява времевата перспектива и обърква причинно-следствените връзки. Но почти по всякакви аналитични критерии политическата либерализация поощрява, вместо да затормозява икономическото развитие както в Китай, така и в Индия.

След дълга пауза китайското ръководство риторически се връща към визията от 80-те години - че политическите реформи трябва да бъдат приоритет. Селски Китай започва да се възстановява от пренебрежението през 90-те, а доходите в селските райони сега растат с най-бърз темп от 1989 г. Това са все добри вести. Но консолидирането на тези постижения ще изисква по-решително загърбване на антилибералната политика от 90-те години. Начинът, по който Индия успя да избяга от собствената си дълга сянка на антилиберализма, предлага някои ценни уроци. В миналото Китай научава Индия на това колко са важни социалните инвестиции и икономическото отваряне на страната. Време е днешен Китай да си вземе поука от Индия (както и от самия себе си през 80-те години) и да осъзнае, че политическите реформи не са антитеза на растежа. Те са ключ към едни по-здрави и трайни основи, върху които да се гради бъдещето.

*Професор Яшен Хуан, преподавател в института по стопанско управление "Слоун" в Масачузетския технологичен институт, е автор на книгата "Капитализъм с китайски черти". В момента пише книга за това как политиката формира бизнеса, образованието и предприемачеството в Китай и Индия
foreignpolicy.bg

Доживяхме да се посочат явно корумпирани лица във висшата държавна администрация. Да се посочат, но все още не и да понесат своята отговорност. Привикнахме на отсъждания от вида: "Липса на достатъчно доказателства".

Редовият гражданин не е в състояние да прецени наличността и основателността на наличните доказателства. Но чувството, усещането и миризмата на загниваща корупционна среда е безпогрешно. Мърша има, тя трябва да се намери и да се изчисти.

Корупцията и престъпността са следствие най-вече от недобре ра­бо­те­щи институции. Те имат своите ясно открояващи се икономически последствия, доколкото подриват способността на държавата да изпълнява основните си функции - да предлага пуб­лични стоки и услуги на необходимото високо качество, ефективно да регулира различните видове пазари, да създава условия за разгръщане на икономическата ак­тивност. Уродливостта на последните разкрития за дейността на висши полицейски служители е в това, че с корупционна цел се жертва здравето и жизнеността на младото поколение на България - допуска се ненаказуемо разпространение на опиати, от което страдат всички родители, целият народ без разлика на обществена позиция, политически убеждения и икономически статут.

Изследвания от авторитетни и признати научни колективи доказват наличието на положителна корелация между корупция­, от една страна, и слаба ефективност на основни социално-иконо­ми­чески дейности на държавата, от друга. Високата корупция се свързва със:

(1) Големи, но неефек­тив­ни об­ществени инвес­ти­ции;
(2) Ниско равнище на бюджетни приходи;
(3) Нис­ки операционни и поддържащи разходи на държавата;
(4) Ниско качест­во на ин­фра­структурните услуги на национално равнище.

Практиката и статистиката са категорични по отношение на наличието на по­следните три предпоставки за висока корупция у нас. С инвестиционните инициативи на правителството, свързани със старта на мащабни и амбициозни максималистични проекти (АЕЦ "Белене", както и още два енергийни обекта), се повишава опасността и за активизиране на първата предпоставка. Всичко това прави задачата на правителството по огра­нича­ва­не на корупцията и пре­­стъпността особено деликатна и отговорна. Евенту­алният провал в това от­но­ше­ние е равносилен на подхлъзване към блатото на икономическия и об­щест­вен ха­ос.

Оценката на степента на корумпираност е нелеко упражнение. Все пак обаче на­уч­но-практическата мисъл е намерила относително приемливо решение на проблема. Меж­дународната организация Transparency Interna­tional провежда ма­щабно из­следване за ранжиране на повече от 80 страни по равнище на ко­руп­ция. Максималната оценка (ми­нимална корупция) е с бал 10 (Да­ния, Финландия), а България се нарежда устойчиво на 60-65 позиция.

Корупцията подрива основите на социално-икономическия просперитет. Срав­не­нието между страните от Източна Европа, из­пит­ва­щи сход­ни условия в об­кръ­жа­ващата икономическа среда, от­кроя­ва за­служаваща вни­мание зависимост (Фигура 1). На фигурата е представено съотношението между равнище на корупция, измерено чрез ко­рупционния индекс на Transperancy International (Corruption Perception Index), от една страна, и на БВП на човек от населението, измерен с паритетни USD (РРР-оцен­ки) по данни на The World Factbook (регулярна годишна публикация на ЦРУ), от друга. Данните са за 2007 г. (Интернет) за 22 страни от Източна Европа, 13 от които са членки на ЕС.

Фиг. 1 Фиг. 2

Негативната корелация между корупция и просперитет е ясно и недвусмислено очертана (коефициент на корелация около 85%). Повишаването на социално-икономи­чес­кото благополучие предполага и изисква свиване на корупционните практики. До­стигането на високи стойности на производство и потребление е немислимо при на­ли­чието на значима корупционна среда. Нереалистично е да се очаква по­добряване на ос­новните макроикономически показатели до приемливи в световен план равнища при ус­ло­вие, че корупцията в страната е на не­при­емливо високо равнище. Корупцията е за­държащо звено и по-нататъшният значим икономически прогрес предполага успеш­но­то му изкореняване.

От 2001 г. насам България е застинала на кота 4 по корупционната скала на Transperancy International (Фигура 2). Колебанията са в рамките на ста­тис­ти­ческата грешка. Съгласно оценките на Transperancy International за промяна на коруп­ционната среда у нас в периода 2001-2007 г. не може да се говори.

Ако обаче страната ни успее да се придвижи с един етаж по-нагоре в наредбата по антикорумпираност (към кота 5, което е примерно равнището на корупция в Чехия и Словакия), тогава може да се очаква 40% прираст на БВП на човек от населението по паритетни оценки, т.е. сравнимост с доходите в Хърватия, Полша и Литва. Ако се из­дигнем с още един етаж по-нагоре (примерно на равнището на Малта), тогава реалните ни доходи ще са сравними с тези в Малта и Естония. Ефектът оправдава усилията!

Изводите:
Първо: Уважаеми висши управленци, ако имате желание да оставите положи­те­лен спомен в историята ни, направете необходимото за да свиете разклоненията на зло­то, наречено корупция. Тя заразява и убива всичко хубаво в икономиката и обществото. Социално-икономическият просперитет е немислим при настоящето равнище на коруп­ция.

Второ: Уважаеми народни представители, ако имате желание да служите честно на народа, който ви е избрал за свои представители, направете необходимото за да декодирате и разкриете корупционните схеми във висшите сфери на властта. Правителството (което и да е то) не е в състояние да си ­разкрие корупционните канали и да се самонакаже. Слабостите на управленската система трябва да се посочат извън системата.

Трето: Уважаеми избирателю, внимавай кого избираш и защо го избираш. Критерият "наши - ваши" не води до добро. Коригирай си очилата ако искаш да живееш по-добър живот!
Проф., д-р ик.н. Гарабед Минасян

Не съм привърженик на laissez-faire, но непоследователната прибързана икономическа политика е много по-опасна. За да бъде монетарната регулация успешна тя следва да е последователна и насочена към постигането на стратегически цели. Провежданата в момента политика отстрана на Федералния резерв на САЩ (ФЕД) е много хаотична и вместо да балансира поведението на икономическите агенти и да помогне за преодоляване на рецесионният шок, тя предизвиква паника. След като ФЕД свали лихвите доста рязко (което бе прибързан ход), за да избегне навлизането на икономиката в рецесия, сега по-малко от месец по-късно вече се говори за увеличаване на лихвените нива без да е известно, какъв е реалния резултат от експанзионистичната политика провеждана досега.

От друга страна във ФЕД работят най-големите светила на икономическата наука (от които всички сме се учили) и липсата на ясна и последователна политика са белег за липса теоретична яснота. Това на фона на последователната монетарна политика от страна на Европейската централна банка, която не води до очакваните резултати[1], бурният растеж на китайската икономика (въпреки опитите за налагане на рестриктивна политика отстрана на управляващите), неминуемо води до възникването на въпроси за промяна в икономическата парадигма. Преосмислянето на теоретичните основи на икономическата наука няма да доведе до автоматичното решаване на проблемите на световната икономика, но ще помогне за създаване на ясна визия за реалната ситуация в икономиката и ще помогне за по-ефективна макроикономическа политика.

--
[1] Хауърд Арчър, главен икономист на Global Insight за Европа, твърди, че през първата половина на 2008 очаква продължаващо забавяне на икономиката на Еврозоната. Като основен индикатор за това е появата на търговски дефицит.

Свалянето на лихвите в САЩ имаше краткотраен положителен ефект върху борсовата търговия, за да се възстанови доверието в икономиката ще бъдат нужни поне няколко месеца и още по-експанзионистична фискална и монетарна политика. Напълно резонно е да се очаква още едно намаление на лихвите от страна на Федералния резерв (до нива 3%). Ако това стане Европейската централна банка е много вероятно също да намали лихвеното ниво. Господин Трише декларира многократно, че повече се притеснява от инфлацията, не толкова от силното евро, но при нива над 1.5 долара за 1 евро, неминуемо ще последва сваляне на лихвите и в еврозоната.

Как ще се отрази това на България?

Падането на лихвите ще засили още повече кредитирането, а то от своя страна потреблението и инфлацията, която е големия препъни камък пред скорошното приемане на еврото. Може да се очаква увеличение на дефицита по текущата сметка[1] и/ или покачване на цените на имотите (въпреки, че те отдавна са твърде високи), тъй като кредитите се влагат в имоти, електроника или други вносни стоки на лукса.

От своя страна БНБ ще се опита да предотврати засилването на кредитната експанзия, като увеличи минималните задължителни резерви още по-драстично от 12 на 18-20%. Но това действие би имало силно негативен ефект върху родната икономика, поради факта, че българските компании ще имат достъп до по-скъпи финансови ресурси в сравнение с техните конкуренти на световните пазари. Това би се отразило най-осезаемо на фирмите износители, а от там и отново влошаване на външно търговското салдо.

Този мрачен сценарии може да бъде избегнат или да бъде силно притъпен негативния ефект от тенденцията, която се наблюдава в банковия сектор за ограничаване на кредитния риск чрез увеличаване надбавката над основния лихвен процент. Но не бива да се разчита особено много на тази „спирачка” за кредитирането защото банковите мениджъри се изкушават да намалят неоправдано тази надбавка с цел да „откраднат” от пазарния дял на конкурентите. Все пак от това зависят не малки стимули а ние сме в пазарна икономика.

--
[1] Дефицитът по текущата сметка и в момента е на доста рискови нива и вече не се покрива напълно от преките чужди инвестиции. Започва да се използва като защитни буфери бюджетния излишък и валутните резерви на БНБ, а това може да постави на карта валутния борд и макроикономическата стабилност като цяло

Намалението на лихвите в САЩ има за цел да увеличи активността на бизнеса и потреблението на домакинствата. Това е много вероятно да се постигне въпреки, че може да се тласне икономиката на САЩ към стагфлация. Но да не бъдем черногледи, нека да допуснем, че мярката се окаже ефективна. Какво следва от това?

· Кредитирането става сравнително евтино, покачва се кредитната задлъжнялост;
· Увеличава се икономическата активност;
· Борсите се радват на растеж;
· Увеличава се количеството пари в обращение (инфлация);

Но дали страните които продават своите стоки (газ, нефт, метали, зърно и други) ще са съгласни да продават за поевтиняващия долар?

Тази икономическа политика може да спаси САЩ от рецесията, но ще повиши инфлацията в световен мащаб и ще компрометира долара. А американците са за защитници на световната пазарна икономика, само ако паричната единица е американски долар.