През 2027 г икономиката на Китай ще стане най-силната в света. Втора по сила ще бъде Индия.
По своя общ БВП Китай, Индия, Русия и Бразилия ще надминат страните от Г-7. Аналитиците на водещата американска инвестиционна банка Goldman Sachs вече преначертаха световната икономическа карта с тези изводи.
По тяхна преценка през 2027 г БВП на Китай ще надмине БВП на САЩ. По-ранни прогнози сочеха, че Китай ще стигне до тази позиция през 2035 г.
"Светът е на десетилетие от момента, когато ще стане глобално преразпределение на икономическите сили, което ще доведе и до сериозни геополитически изменения", твърдят експертите.
Аналитичната служба на Goldman Sachs смята, че през 2050 г САЩ ще е вече на трето място в световния икономически рейтинг след Китай и Индия.
По думите на експертите китайската икономика се развива с много по-бързи темпове, от предвиденото. Освен това в последно време протича процедура по значително стабилизиране на китайската валута- юана.
"Не трябва да се забравя, че Китай има население 4 пъти превишаващо това на САЩ. Китай вече е един от лидерите и това се вижда по търсенето на нефт, метали, въглища. Китай влияе и при формирането на цените на нефта, никела и някои горива", смятат икономистите.

Смятам че тази тема е особено важна за българския читател. Ще представя една по-обща картина за конюнктурата на световната икономика в настоящото десетилетие, както и за съдбата на долара, проблем който занимава всеки българин опериращ с чужди валути. Освен това, ще дам материал и повод за размишления на американофилите върху бъдещето на САЩ—империя постоянстваща в своя упадък вече четири десетилетия. Тази тема обаче ще разгърнем по-щателно другаде, където и съответно ще я обосновем.

Преди да продължим, бих препоръчвал на напредналите читатели и на професионалните икономисти да намерят и прочетат внимателно книгата “America’s Great Depression” от Ротбард. Всеки може да си я поръча от www.amazon.com или да свали електронната версия безплатно от www.mises.org. Преди всичко, този текст е много приятен и поучителен, а остроумния стил на Ротбард я прави истинско удоволствие за четене. Освен това, първата част от книгата разработва в детайли Теорията за Икономическите Цикли, която е неизбежна за разбиране на кредитната експанзия и вечната необходимост от един логичен последващ крах. Ядрото на книгата разработва причините и развитието на инфлационния бум в САЩ през 20-те и дава в частност база за сравнение на икономическата политика на съвременен Китай.

АНАЛИЗ

За да установим паралела, ни е необходим исторически поглед върху принципната връзка между една световна доминираща сила и един изгряващ икономически гигант. През 20-те години Великобритания представлява доминиращата тогава сила в света, а САЩ съответно изгрява като икономически гигант. Като лидер, Великобритания води своята политика независимо, а САЩ съответно адаптира своята. Днес САЩ е доминиращата сила в света, а Китай изгрява като икономически гигант. Не бива да ни учудва тогава, че сега САЩ води своята политика независимо, а Китай на свой ред се адаптира в някаква степен.

Продължавайки със сравненията си, през 20-те години Великобритания е вече в упадък, с военни разходи далеч надхвърлящи потенциала на нейната икономика. За да плати за империалните си авантюри се налага да прибягва до огромни бюджетни и външно-търговски дефицити, съпроводени с девалвация (обезценяване чрез печатане) на собствената си валута. С други думи, Великобритания се превръща в консуматорско общество, базирано на военна сила и имащо недостиг на национални спестявания, а освен това е затънала във външни дългове финансирани от останалия свят. В същото време, САЩ е държава кредитор с положителен търговски баланс. От историческа гледна точка е важно да отбележим, че Британската Империя рухва доста бързо когато кредиторите и спират отпускането на допълнителни кредити и започват изтеглянето на своите капитали от Великобритания.

Днес, обаче, в упадък е американската империя. Военните и разходи далеч надхвърлят потенциала на американската икономика. За да плати за империалните си авантюри, САЩ е принудена да прибягва до стари и изтъркани трикове—колосални бюджетни и външно-търговски дефицити съпроводени с девалвация на националната валута. С други думи, САЩ се е превърнала в потребителско общество, базирано на военна сила, има недостиг от национални спестявания и е затънала до гуша във външни дългове кредитирани от целия свят. В същото време, Китай е държава-кредитор с положителен търговски баланс. От историческа гледна точка е важно да запитаме: дали когато светът спре кредита си към САЩ, Американската империя ще рухне тъй бързо както Британската?

Причината за Депресията, както обяснява Ротбард, е кредитната екпанзия у САЩ, която подклажда икономически бум. Според Ротбард, “...през целия период на бум, ние виждаме че паричното предлагане нараства с 28 милиарда долара, 61.8% нарастване за 8-годишния период от 1921-1929. Това се равнява на годишно нарастване от 7.7%, което представлява една доста висока инфлация (стр. 93)... Нарастването на паричното предлагане става предимно в парични заместители (т.н. “широки” пари), които са изцяло продукт на кредитна експанзия... Основният фактор за генерирането на инфлацията през 20-те години е нарастването на банковите резерви” (стр. 102). С други думи, през 20-те години САЩ претърпява инфлационен кредитен бум. Това се забелязва особено ясно в устремения към нови рекорди пазар за акции и в разгорещената спекулация с недвижими имоти. “Освен това буйно се развива пазара за чужди облигации... Това развитие представлява пряко следствие на кредитната експанзия в Америка, и особено на ниските лихвени проценти породени от тази експанзия” (стр. 103). За да обуздае нажежените пазари, Централната Банка напразно опитва да въздейства реторически върху пазарите и да усмири кредитната експанзия. Особено важно е, че потребителските цени като цяло са доста стабилни и дори леко падат през изминалия период. Няма никакво съмнение, че стабилните потребителски цени допринасят за всеобщото чувство на икономическа стабилност, а мнозинството от професионалните икономисти не осъзнава по това време, че в основата си икономиката на САЩ е извънредно крехка. Съответно, те са изумени от последвалия крах.

Днес, по подобен начин Китай залага в основите си зародиша на една катастрофална депресия в своето недалечно бъдеще. Коментатори и икономисти възхваляват икономическия растеж на Китай, неосъзнавайки че Китай преминава през инфлационна кредитна екпанзия, пред която Американската експанзия от 20-те години просто бледнее. Според официални статистики, през 2002 година Китайската икономика расте с 8%, а през 2003 година растежа е 8.5%, а някои икономисти смятат че тези числа са доста, забележете, занижени. Според Китайската Народна Банка, официалната статистика за “Парично предлагане” за януари 2001 е 11.89 билиона, за януари 2002 е 15.96 билиона, за януари 2003 е 19.05 билиона, а за януари 2004 е 22.51 билиона юан. С други думи, през 2001, 2002 и 2003 година паричното предлагане нараства съответно с 34.2%, 19.3% и 18.1%. Тоест, през последните три години паричното предлагане в Китай расте близо три пъти по-бързо от паричното предлагане в САЩ през 1920-те.

При тези обстоятелства не е учудващо, че пазара за акции в Китай регистрира през 2003 година нови рекорди, а спекулацията на пазара за недвижими имоти достига до маниакални размери. Тъй както САЩ през ‘20-те години финансира предимно Великобритания, днес Китай финансира чужди държави, и то предимно САЩ. Това става главно чрез закупуването на държавни облигации с приходите от техния положителен външно-търговски баланс. Подобно на неуспешните опити на Федералния Резерв да уталожи кредитния бум, днес китайското правителство се опитва да усмири растежа на кредитите чрез административно раздаване на кредит само на тези предприятия, които имат легитимна нужда, което на български ще рече, само на предприятията, които са подкрепени от правителството или които щедро обсипват бюрократите с рушвети.

Също така, настоящия бум се характеризира с ниска инфлация на потребителските цени, някои от които дори падат плавно, наподобявайки опита на САЩ от 20-те. Това недвусмислено потвърждава, че кредита агресивно е нараствал вече доста дълго време, и че инфлацията в Китай е вече в доста напреднал стадий, макар и да е все още под привиден контрол. Наличието на многогодишната кредитна екпанзия означава само, че един катастрофален крах в бъдещето е просто неизбежен, както ни убеждава в това авторитетът на Австрийската Школа (Лудвиг фон-Мизес, Шумпетер, Хайек и Ротбард).Също така, съществуват значителни паралели в областта на валутната и експортната политика. Британската Лира през ’20-те е доста надценена, бивайки използвана от множество държави за валутен резерв. Огромни количества злато изтичат от Великобритания, предимно към САЩ, докато в същото време Великобритания преследва инфлационната си политика. Затова, “ако САЩ от своя страна генерира инфлация у дома, то от Великобритания няма да изтича злато към САЩ” (стр. 143). Допълнително влошавайки положението у дома, правителството на САЩ изкуствено стимулира и кредитирането на други държави, така чувствително подсилвайки селскостопанския си износ, разраствайки значително външно-търговските си излишъци и по този начин ускорявайки допълнително притока на злато. “Външните кредити утвърждават американската търговия, но не на основата на реципрочен и взаимноизгоден обмен, а на основата на трескаво раздаване на кредити, които по-късно се оказват несъбираеми” (стр. 139). “Президентът Хувър е в такъв възторг от субсидираните външни кредити, че по-късно коментира че дори лошите кредити подпомагат американския експорт и представляват по този начин доста евтина форма на облекчение на проблема с американската безработица. Една евтина форма, която по-късно довежда до доста скъпи неразплащания, които от своя страна довеждат до сериозна поредица от банкови кризи в САЩ” (стр. 141). От предходната дискусия става ясно, че основните причини за тогавашната американска инфлационна политика са (1) спиране на златния приток от Великобритания, (2) стимулиране на външните кредити и (3) стимулиране на собствения селскостопански износ.

По подобие на Британската Лира през 20-те, днес долара е надценен и използван от множество държави като валутен резерв. САЩ преследва соята инфлационна политика и много долари “изтичат” в останалата част от света, предимно към Китай (и Япония). Днес инфлационната политика на Китай се основава на фиксинга към долара (подобно на фиксинга на лева към еврото). Основната причина за това е изкуственото подценяване на Китайската валута, което от своя страна води до изкуствено стимулиране на индустриалния експорт на Китай. Друга причина за фиксирането на Китайската валута е закупуването от Китайското правителство на щатски държавни облигации , което от своя страна играе ролята на кредитиране на американското правителство. Третата причина е, че именно това кредитиране стимулира допълнително китайския износ, понеже цените на износа са изкуствено занижени вследствие на валутния фиксинг.

В Обобщение, можем категорично да заключим, че причините за Китайската валутна и експортна политика са същите като тези на САЩ през 20-те: (1) да поддържат надценения долар, (2) да стимулират външни заеми и (3) да стимулират индустриалния си експорт. Също както и САЩ тогава, днес Китай основава търговията си не върху солидната основа на реципрочен и взаимноизгоден обмен, а на основата на външни заеми. Няма никакво съмнение, че тези заеми ще се окажат впоследствие твърде “солени”, понеже ще бъдат изплатени с значително обезценени, трескаво напечатани долари. Това от своя страна допълнително ще задълбочи нарастващия стрес в банковата система на Китай и в бъдеще неминуемо ще доведе до банкова криза.

ПРОГНОЗА

Без съмнение, можем основателно и категорично да заключим, че Китай е поел пътя на поредната “Велика Депресия”. Колко болезнена ще бъде тя, ще зависи основно от политиката на китайското правителство. Първо, от това колко дълго правителството ще продължи инфлационната си политика, и второ, как то ще реагира на последвалия крах.

Предварително е ясно че, колкото по-дълго правителството преследва инфлационната си политиката, толкова по-проточен и по-болезнен ще бъде съответната агония.

Също така е ясно, че колкото повече правителството се опитва да смекчи съкрушителните сили на краха, толкова по-дълга ще бъде кризата. Отличен пример в световната история за това е Япония, която вече 14 година вироглаво се бори със своя крах и понастоящем е все още в задънена улица. Тук е необходима не държавна помощ за слабите банки и предприятия, а техните банкрути, тъй щото икономиката да се прочисти от смазващите дългове, от слабите и немощни играчи, така че да започне своя подем на една солидна основа, а не на основата на държавни субсидии финансирани чрез бюджетни дефицити, което наподобява преливане от пусто в празно. Субсидиите водят единствено до удължаване на агонията—11 годишния опит на САЩ през ’30-те и пресния 14-годишен японски опит са достатъчно доказателство за това.

Важно е също така да отбележим, че както Великата Депресия на САЩ доведе до депресия от световен мащаб, така и Великата Депресия на Китай ще доведе до крах в американската икономика, което от своя страна ще доведе до криза от световен мащаб.

В случаи че преждевременно не се случи непредвидена банкова, валутна или деривативна криза от глобален характер, нашата прогноза за началото на кризата в Китай е 2009 година. Китайското правителство със сигурност ще преследва агресивна политика на експанзия поне до началото на Летните Олимпийски Игри през 2008 година. До тогава инфлацията ще е вече в един силно напреднал, трудно-контролируем стадий. Правителството ще е изправено пред дилемата на катастрофална хиперинфлация или на кредитна контракция, придружена от неизбежния крах.

През 1929 година, кредитната експанзия спря през юли, пазара за акции се срина през октомври, а икономиката изпадна в криза в началото на 1930 година. Отчитайки по този начин един латентен период от около половин година (от началото на кредитната контракция до началото на икономическата криза) и базирайки се на Олимпийските Игри, можем да прогнозираме че краха ще започне някъде през 2009 година. Разбира се, лишени от ясновидство, ние открито признаваме спекулативната природа на тази прогноза—краха може да дойде както по-рано, така и по-късно.

Марк Фейбър (Marc Faber), един от колосите на икономическия анализ на нашето съвремие и експерт в областта на китайската икономика, също е дълбоко уверен в катастрофалния завършек за Китай, само че смята че краха ще настъпи значително по рано. Според него, САЩ скоро ще навлезе в рецесия, може би в дори в началото на 2005 година, което от своя страна ще влоши вече сериозните проблеми със свръхпроизводствения капацитет в Китай. Това, заедно с проблема с лошите кредити в китайската банкова система, му дава основание да вярва, че Китай ще навлезе в рецесия далеч преди началото на Олимпийските Игри, която рецесия ще се задълбочи в депресия. Казано накратко, Д-р Фейбър смята че една скорошна рецесия в САЩ ще предизвика депресията в Китай. Наистина, дори и това да е наистина така, все пак остава да се види дали Китайското правителство в момент на отчаяние ще прибегне до инжектиране анаболни стероиди в икономиката си посредством свръх-дози от бюджетни дефицити, а след това—и потоп.

Освен това, може да има и други причини, които да предизвикат кризата в Китай. Например, превръщането на китайските външно-търговски излишъци в дефицити. Предвид постоянно нарастващите цени на ресурсите, като нефт и строителни материали, които Китай трябва да внася отвън, излишъците могат бързо да се стопят и превърнат в дефицити. Изправен пред външно-търговски дефицити, Китай ще бъде принуден или да разпродаде част от инвестициите си в американски облигации или да преустанови фиксирането на валутата си към долара. В който и да е случай, това ще влоши допълнително проблемите на изтощената американска икономика и ще има бумерангов ефект върху китайската икономика.

Най-накрая, кризата може да се предизвика от спад в предлагането на нефт на световния пазар. Историята ни учи, че пониженото предлагане на нефт и съпътстващото покачване на цените му, винаги водят до рецесия у САЩ, като често пъти това предизвиква глобална рецесия. Зависимостта на китайската икономика от нефта гарантира, че една нефтена криза ще доведе до рецесия в Китай, която неизбежно ще се задълбочи в депресия.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Обобщавайки, кризата в Китай вероятно ще се предизвика или (1) от глобална валутна, банкова или деривативна криза, (2) от рецесия в САЩ, (3) от кредитна контракция в Китай следствие на развихрила се инфлация, (4) от стопяване на външно-търговските излишъци на Китай, или (5) от нефтена криза.

Каквато и да е причината за бъдещата криза, няма съмнение че последвалата депресия ще е от световен мащаб.

Тъй както САЩ излезе от “Великата Депресия” като тотален световен лидер, така е вероятно Китай да излезе от депресията като следващия лидер, макар това да е все още 10-20 години напред в бъдещето.

Междувременно, доларът ще последва съдбата на своя предшественик, Британската Лира: съдба на падение, маловажност и забвение.


English:

In 2027 the economy of China will become the strongest in the world. Second in power will be India. 

On its total GDP of China, India, Russia and Brazil will exceed the G-7. Analysts of leading U.S. investment bank Goldman Sachs already redraw world economic map with these conclusions. 

At their discretion in 2027 China's GDP will surpass U.S. GDP. Earlier estimates indicating that China will reach this position in 2035 

"The world is a decade from now, when will be the global redistribution of economic power, leading to serious geopolitical changes, experts claim. 

Analytical department of Goldman Sachs believes that in 2050 the U.S. will be  third in the world economic rating after China and India. 

According to experts the Chinese economy develops to a much faster pace than foreseen. Furthermore recently run procedure significantly stabilize the Chinese currency-Yuan. 

"We should not forget that China has a population exceeding 4 times that of the United States. China is now one of the leaders and this is seen in demand for oil, metals, coal. China has influences in the formation of prices of oil, nickel and certain fuels, economists believe. 

Having recently completed Rothbard’s “America’s Great Depression”, I couldn’t help draw the parallels between America’s roaring 20’s and China’s roaring economy today, and I couldn’t help conclude that China will inevitably fall in a depression just like America did during the 1930s. The objective of this article is to present an Austrian argument as to why this must happen; to substantiate my arguments, I will be quoting Rothbard’s Fifth Edition where relevant.

In order to establish our parallel, we need some historical perspective of the relationship between a world superpower and a rising economic giant. In the 1920s, Great Britain was the superpower of the world, and the United States was the rising giant. As such, Great Britain ran its economic policies independently, and the U.S. adapted its own policies in a somewhat subordinated manner. Today, The United States is the hegemonic superpower of the world, and China is the rising economic giant. Not surprisingly, the U.S. runs its policy independently, while China adjusts its own accordingly.

Continuing our parallel analysis, during the 1920s the British Empire was already in decline, was militarily overextended, and in order to pay for its imperial adventures, resorted to debasing its own currency and running continuous foreign trade and budget deficits. In other words, Britain was savings-short, a net-debtor nation, and the rest of the world was financing her. Meanwhile, America was running trade surpluses and was a net creditor nation. Importantly from a historical point of view, the British Empire collapsed when the rest of the world pulled the plug on their credit and began capital repatriation. Today, the American Empire is in decline, is militarily overextended, and is financing her overextended empire with the “tried-and-true” methods of currency debasement and never-ending foreign trade and budget deficits. In other words, America is savings-starved, a net-debtor nation, and the rest of the world is financing her. At the same time, today China runs trade surpluses and is a net-creditor nation. When the rest of the world finally pulls the plug on American credit, will the American Empire also collapse?

The cause of the Depression, as Rothbard explains, was a credit expansion that fuelled the boom. According to Rothbard, “[o]ver the entire period of the boom, we find that the money supply increased by $28.0 billion, a 61.8 percent increase over the eight year period [of 1921-1929]. This was an average annual increase of 7.7 percent, a very sizable degree of inflation (p.93)…The entire monetary expansion took place in money substitutes, which are products of credit creation… The prime factor in generating the inflation of the 1920s was the increase in total bank reserves” (p.102). In other words, during the 1920s, the United States experienced an inflationary credit boom. This was most evident in the booming stock and the booming real estate markets. Furthermore, there was a “spectacular boom in foreign bonds… It was a direct reflection of American credit expansion, and particularly of the low interest rates generated by that expansion” (p.130). To stem the boom, the Fed attempted in vain to use moral suasion on the markets and restrain credit expansion only for “legitimate business. Importantly, consumer “prices generally remained stable and even fell slightly over the period” (p. 86). No doubt the stable consumer prices contributed to the overall sense of economic stability, and the majority of professional economists then did not realize that the economy was not fundamentally sound. To them the bust came as a surprise.

Today, in a similar fashion, the seeds of Depression are sown in China.  Economists hail the growth of China, many not realizing that China is undergoing an inflationary credit boom that dwarfs that American one during the roaring ‘20s. According to official government statistics, 2002 Chinese GDP growth was 8%, and 2003 growth was 8.5%, and some analysts believe these numbers to be conservative. According to the People’s Bank of China own web site (http://www.pbc.gov.cn/english/baogaoyutongjishuju/), “Money & Quasi Money Supply” for 2001/01 was 11.89 trillion, for 2002/01 was 15.96 trillion, for 2003/01 was 19.05 trillion, and for 2004/01 was 22.51 trillion yuan. In other words, money supply for 2001, 2002, and 2003 grew respectively 34.2%, 19.3%, and 18.1%. Thus, during the last three years, money supply in China grew approximately three times faster than money supply in the U.S. during the 1920s.

No wonder the Chinese stock market has been booming and the Chinese real estate market is on fire. Just like the U.S. in the 20s, China finances today foreign countries, mostly the U.S., by buying U.S. government bonds with their trade surplus dollars. Just like the Fed’s failed attempts of moral suasion during the 20s, the Chinese government today similarly attempts in vain to curtail growth of credit by providing it only to those industries that need it, that is, only to industries that the government endorses for usually political reasons. Also, for most of the current boom, Chinese consumer prices have been mostly tame and even falling, while prices for raw commodities have been skyrocketing, which perfectly fits the Austrian view that prices of higher-order goods, such as raw materials, should rise relative to prices of lower-order goods, such as consumer goods. This indeed confirms that credit expansion has already been in progress for a considerable time, and that inflation now is in an advanced stage, although it has not yet reached a runaway mode. Thus, economic conditions in China today are strikingly similar to those in America during the 1920s, and the multi-year credit expansion implies that a bust is inevitable.

There are also important parallels regarding currency and export policy. During the 1920s, the British Pound was overvalued and was used by smaller countries as a reserve currency. While Britain ran its inflationary policies during the 1920’s, it was losing gold to other countries, mainly the United States. Therefore, “if the United States government were to inflate American money, Great Britain would no longer lose gold to the United States” (p. 143). Exacerbating the problem further, the Americans artificially stimulated foreign lending, which further strengthened American farm exports, aggravated the net-export problem, and accelerated the gold flow imbalances. “It [foreign lending] also established American trade, not on a solid foundation of reciprocal and productive exchange, but on a feverish promotion of loans later revealed to be unsound” (p. 139). “[President] Hoover was so enthusiastic about subsidizing foreign loans that he commented later that even bad loans helped American exports and thus provided a cheap form of relief and employment—a cheap form that later brought expensive defaults and financial distress” (p.141) Thus, the preceding discussion makes it clear, that the fundamental reasons behind the American inflationary policy were (1) to check Great Britain’s drains of gold to the United States, (2) to stimulate foreign lending, and (3) to stimulate agricultural exports.

Similarly, today the dollar is overvalued and used as the reserve currency of the world. The U.S. runs its inflationary policy and is losing dollars to the rest of the world, mainly China (and Japan). Today, the currency and export policy of China is anchored around its peg to the dollar. The main reason for this is that by artificially undervaluing its own currency, and therefore overvaluing the dollar, China artificially stimulates its manufacturing exports. The second reason is that by buying the excess U.S. dollars and reinvesting them in U.S. government bonds, it acts as a foreign lender to the United States. The third reason is that this foreign lending stimulates American demand for Chinese manufacturing exports and allows the Chinese government to relieve its current unemployment problems. In other words, the motives behind the Chinese currency and export policy today are identical to the American ones during the 1920s: (1) to support the overvalued U.S. dollar, (2) to stimulate foreign lending, and (3) to stimulate its manufacturing exports. Just like America in the 1920s, China establishes its trade today not on the solid foundation of reciprocal and productive exchange, but on the basis of foreign loans. No doubt, most of these loans will turn out to be very expensive because they will be repaid with greatly depreciated dollars, which in turn will exacerbate down the road the growing financial distress of the banking sector in China.

Therefore, it is clear that China travels today the road to Depression. How severe this depression will be, will critically depend on two developments. First, how much longer the Chinese government will pursue the inflationary policy, and second how doggedly it will fight the bust. The longer it expands and the more its fights the bust, the more likely it is that the Chinese Depression will turn into a Great Depression. Also, it is important to realize that just like America’s Great Depression in the 1930s triggered a worldwide Depression, similarly a Chinese Depression will trigger a bust in the U.S., and therefore a recession in the rest of the world.

Unless there is an unforeseen banking, currency, or a derivative crisis spreading throughout the world, it is my belief that the Chinese bust will occur sometime in 2008-2009, since the Chinese government will surely pursue expansionary policies until the 2008 Summer Olympic Games in China. By then, inflation will be most likely out of control, probably already in runaway mode, and the government will have no choice but to slam the brakes and induce contraction. In 1929 the expansion stopped in July, the stock market broke in October, and the economy collapsed in early 1930. Thus, providing for a latency period of approximately half a year between credit contraction and economic collapse, based on my Olympic Games timing, I would pinpoint the bust for 2009. Admittedly, this is a pure speculation on my part; naturally, the bust could occur sooner or later.

While I base my timing of bust on the 2008 Olympic Games, Marc Faber, the foremost Austrian authority in the world on Chinese economic development, believes that the bust will occur sooner. According to him, the U.S. is due for a meaningful recession relatively soon, which in turn will exacerbate already existing manufacturing overcapacities in China. This, coupled with growing credit problems, makes him believe that China will tip into recession sooner than the Olympic Games. In other words, Dr. Faber believes that a U.S. recession will trigger the Depression in China. Indeed, that very well may be the trigger, but if so, it still remains to be seen whether the Chinese government will let the bust run its course or choose the route of a “crack-up” boom, come hell or high water.

We should also consider another possible trigger for a bust, namely trade surpluses turning into trade deficits due to the accelerated rise of prices for resources, such as commodities, which China must import. Faced with trade deficits, China may decide to dishoard surpluses by selling U.S. government bonds, or it may decide to abandon its peg to the dollar. In either case, this will exacerbate the problems of the ailing U.S. economy, which in turn will boomerang back to China.

Finally, the bust may be triggered by a worldwide crisis in crude oil supplies. Peak oil supply is around the corner, if not already behind us, and Middle East or Caspian instability could sharply cut oil supplies. Historically, oil shortages and their concomitant rise of oil prices have always induced a recession. China’s growing dependence on oil ensures that should an oil crisis occur, it will slip into recession.

To summarize, the likely candidates for a trigger to the Chinese depression are (1) a worldwide currency, banking, or derivatives crisis, (2) a U.S. recession, (3) the containment of runaway inflation, (4) the disappearance of Chinese trade surpluses, and (5) an oil supply crisis.

Whatever the trigger of the bust in China, there is little doubt that this will provide the onset of a worldwide depression. Just like the U.S. emerged from the Great Depression as the unrivalled superpower of the world, so it is likely that China will emerge as the next.


Литература:

money.bg

Д-р Красимир Петров